Втора глава
Райската градина олицетворява съдбата на всички, които са претърпели загуба, сиреч на цялото човечество. Притежаващият губи притежанието си досущ както живият умира. Въпреки това завиждам на Адам – макар да е изгубил Рая, му е останала неговата Ева.
Дневникът на Алън Кристофърсън
Преди светът ми да се срине, живеех в Сиатъл и заемах длъжността изпълнителен директор на рекламна агенция, макар в действителност тази титла да звучи леко претенциозно за човек, който украсява офиса си с фигурки на Аквамен и плакати на Айнщайн. Бях рекламаджия. Ако ме попитате какво ме е въвлякло в този занаят, всъщност няма да мога да ви отговоря. Просто винаги съм искал да се занимавам с това, може би защото мечтаех да бъда Дарин от Съпругата ми ме омагьоса . (Като момче си падах по Елизабет Монтгомъри.) През 1998 година завърших графичен дизайн и си намерих работа, преди мастилото върху диплома ми да е изсъхнало.
Процъфтявах в рекламния свят и водех изпълнения с наслади живот на млада изгряваща звезда. Бях вундеркинд. Спечелих две награди за реклама през първата година и още четири през следващата. След като пълних джобовете на шефовете си в продължение на три години, последвах обичайната стратегия на рекламните агенции, адвокатските кантори и организираните религии и се отцепих, за да основа собствена агенция. Бях само на двайсет и осем, когато името на агенцията ми беше отпечатано на винилова табела върху вратата на офиса.
MADGIC
Реклама и графичен дизайн
Само за девет седмици броят на служителите ми нарасна от двама на дузина и започнах да изкарвам повече пари от спекулантите, които препродават билети за концертите на Барбра Стрейзънд. Един от клиентите ми ме провъзгласи за въплъщение на осъществената американска мечта. След две години разполагах с всички атрибути на материалния успех: собствен бизнес, лексус спортно купе, почивки в Европа и красив дом за почти два милиона долара в Брайдъл Трейлс – луксозен залесен квартал на север от Белвю, с конна база и алеи за езда вместо тротоари.
В допълнение към картината на успеха имах жена, която обожавах – тъмнокоса красавица на име Маккейл. Потенциалните клиенти ме питаха дали мога да продам продуктите им, а аз им показвах снимка на Маккейл и добавях: „Убедих я да се омъжи за мен“; тогава те кимваха с изумление и ми поверяваха бизнеса си.
Маккейл беше любовта на живота ми и буквално най-близката ми съседка. Запознахме се скоро след като навърших девет, около четири месеца след смъртта на майка ми, когато с баща ми се преместихме от Колорадо в Аркадия, Калифорния.
Беше късно лято. Маккейл седеше сама на сгъваема масичка в предния двор на къщата си и продаваше безалкохолна напитка Куул-ейд от стъклена кана. Носеше минижуп и розови каубойски ботуши. Попитах я дали мога да ѝ помогна, а тя ме огледа за секунда и каза „не“.
Изтичах горе в спалнята си и ѝ написах голяма табела с размера на плакат.
Стууден Куул-ейд
Само 10 цента
(Стори ми се, че двойното „у“ в думата студен е хитър рекламен трик.) Слязох долу и ѝ представих творението си. Тя хареса табелата дотам, че ми позволи да седна до нея. Предполагам, че истинската причина да се захвана с реклама, е да спечеля сърцето на момичето. Говорехме си и пиехме от сипания в картонени чаши черешов еликсир, който тя все пак ме накара да платя. Беше красива. Имаше съвършени черти: дълги коси с цвета на кафе, лунички и шоколадовокафяви очи, които дори един рекламаджия нямаше как да прехвали. В крайна сметка онова лято прекарахме много време заедно. Оттогава насетне всъщност прекарвахме заедно всяко лято.
Маккейл нямаше братя и сестри също като мен. И тя беше преживяла трудни времена. Родителите ѝ се развели около два месеца преди ние да се нанесем в съседство. В нейната версия на историята не ставаше дума за обичайния развод, предхождан от много крясъци и изпотрошени предмети. Майка ѝ просто си заминала изневиделица и я оставила единствено на грижите на баща ѝ Сам. Умът на Маккейл непрестанно се мъчеше да проумее какво се е объркало, но понякога тя сякаш зацикляше по подобие на компютър, който блокира, а човек седи и наблюдава изображението на пясъчния часовник върху екрана в очакване нещо да се случи. Жалко, че хората не се раждат с бутон за рестартиране.
***
Счупените парчета от житейския ни пъзел се напасваха. Споделяхме най-съкровените си тайни, съмнения и страхове, а понякога дори си изливахме душите един пред друг. След като навърших десет, започнах да я наричам Мики и това ѝ харесваше. Същата година си построихме къщичка на дървото в задния ѝ двор. Прекарвахме много време в нея. Играехме настолни игри като Капан за мишки и Не се сърди, човече и даже преспивахме там. На единайсетия ѝ рожден ден я заварих седнала в ъгъла на къщичката; плачеше истерично. Когато беше в състояние да говори, изхлипа: „Как можа да ме изостави? Как може една майка да си тръгне просто ей така?“, и гневно избърса очи.
Не можех да ѝ отговоря. Бях се питал същото.
– Имаш късмет, че майка ти е умряла – заяви тя.
Думите ѝ ме подразниха.
– Имам късмет, че майка ми е умряла, ли?
– Ако можеше, майка ти щеше да остане при теб – хлипайки, обясни Маккейл. – Майка ми предпочете да ме изостави. Все още се подвизава някъде. Ще ми се да беше умряла.
