Трудно е да се каже, че в Ая „имаше нещо“. Защото в Ая имаше всичко...
В един съвсем обикновен четвъртък, както винаги, аз седях пред компютъра вкъщи с едно дълго, дълго кафе с мляко и чаках да ме връхлети макар и частица вдъхновение, за да почна да пиша. Нямаше да бъде нищо важно или гениално. Просто наскоро бях решила да пиша всеки ден, та да поддържам писмения тонус, така да се каже. В началото се мъчех да се надъхвам с разни книги, но с малко книги се получаваше. От години не бях чела нещо, което да преобърне света ми. Сякаш всичко стойностно вече бе прочетено и препрочетено и сега послушно стоеше някъде в библиотеката зад мен. А това ме натъжаваше. Защото доста често изпитвам литературен глад, който все по-рядко мога да залъжа. Даже наскоро много се зарадвах (прибързано, както се оказа), когато чух прекрасни отзиви за последния „роман на годината“. Всичките ми четящи приятели ми пращаха писма, възторжени и щастливи, а когато в писмата на двама от тях, които дори не се познаваха, прочетох репликата „цвилих от смях“, най-сетне се реших да инвестирам. Ами исках и аз да поцвиля! Е, разминах се с цвиленето. И не само това, ами от време на време даже пръхтях отегчено. Така и не дочетох книгата, което адски рядко ми се случва. Дойде ми в повечко дебелашкият хумор, както и една формулка за смях, използвана по няколко пъти на страница. Както и да е, изживях малко разочарование. Преглъща се. Често правя лоши инвестиции.
Да се върнем на онзи четвъртък, когато щях да изпитам цялата сила на Артър-Дентовото недоумение, заключено в репликата „Не ги разбирам тия четвъртъци!“.
Седях и се блещех срещу монитора, проверих си пощата, изпратих картичка за рожден ден. А вече бях изпила едно дълго за кратко, бях изпушила две цигари и бях пикала цели три пъти (знаете как е с кафето), бях си пуснала единствения свестен музикален канал, бях провела няколко полусмислени разговора с приятели и един смислен с баща ми, даже се бях намазала с крем за около очите... Чаках. Все нещо щеше да ме осени. Изведнъж на вратата се звънна. Кратко и сигурно. С настояване някак... Май най-точната дума е категорично. Първото нещо, което си помислих, беше: „Боже, този някой пред вратата просто ЗНАЕ, че съм тук!“. Не че страдах от параноя, а по-скоро ми стана странно, защото абсолютно никой не звънеше по това време, даже и чистачката от входа. А и да се е случвало, поне не звънеше ТАКА. Не погледнах през шпионката. Всъщност нямаше шпионка, но не е това главната причина да не погледна. Според мен е тъпо, неловко е и за двете страни, защото онзи, който е отвън, винаги разбира, че се гледа. А и самата дума е глупава. Шпионка. Благодарение на прекрасната ми ненавист към това изобретение (и неговата липса) в този ден се случи най-невероятното нещо в живота ми. Ако имаше как да погледна на стълбището, никога нямаше да отворя, пък ако ще и да умра! Въпреки че, когато посегнах към бравата, изпитах едно необяснимо усещане... Сякаш бях на крачка от разкриването на най-голямата мистерия в човешката история. Или стоях пред райските порти... В секундата, в която задържах ръка, преди да отворя, чух как туптенето на сърцето ми отекна из целия коридор, нозете ми се подкосиха, пред очите ми затанцуваха разноцветни петна и накрая усетих вкус на кръв – така си бях прехапала долната устна. Беше време... Ръката ми се тресеше, но уверено натиснах бравата. Вратата се отваряше като на забавен каданс, скърцането й беше удушено от някаква свръхестествена тишина и още преди да се очертае образ, аз прозрях. След миг щях да се сблъскам с неизбежното. Времето продължаваше да тече на най-бавни обороти и още не виждах кой стои на крачка от мен. Но вече знаех. Защото долових до болка познато ухание, а имаше един-единствен човек в целия свят, който миришеше по този начин.
Аз...