Преди време писах за измисленото българско гостоприемство. Сега пиша за абсурдния българин. Българинът, който ме кара да се срамувам от себе си. Оревахме ортаклъка за „дискриминиращите английски закони”. За тези наредби в Англия, които ограничават българите да емигрират там. За тези закони, които защитават англичаните в собствената им родина и не позволяват да им подбиваме цената на труда, да им просим по улиците, да им пребъркваме джобовете в градския транспорт…
Сърдихме се, че без да има война в България те не ни дават статут на емигранти… А когато сирийците започнаха да идват, бягайки от химическите оръжия, избиващи хиляди деца, жени, млади и стари, бягайки от геноцида, от гражданската война… И ги посрещаме с най-типичното българско гостоприемство – с гол в ръката нож…Че ние завоевателите ги посрещаме с цветя по площадите и даже издаваме укази да ги смятаме за освободители до пристигането на следващия завоевател на наша територия. Даже ги включваме в Националния си химн и Конституцията. Дето се вика, ние завоевателите си ги конституираме направо…
Горките сирийци. Дори не можем да отворим учебниците – ако сме ги писали там – и да видим, че близо петстотин години сме били в една държава с тях, на един турчин, дето се вика, сме се кланяли, една съдба сме делили… Не е учудващо при това положение, че сирийците не искат да остават в Турция, а нелегално преминават през територията ни и идват при нас. Ние сме им по-близки някак си. По-достоверни сме им. Имам усещането, че сме вече липсващ народ. Защото не е необходимо да изчезнеш от лицето на земята, за да те няма. Дори изчезналите народи и нации са оставили следа просто защото са присъствали.
Вече си задавам въпроса дали присъстваме. Присъствието е култура, която оставя спомен след себе си. Не можем да говорим за културна среда тогава, когато нейните автори се съобразяват единствено с официалната държавна или партийна политика – при нас не е необходимо член първи на Конституцията да регламентира ръководната роля на партията, защото тука която и партия да е на власт тя е с ръководна роля. Партийните тезиси стават официални тезиси, а интелигенцията клакьорства отстрани, като после твърди пред следващите водачи на нацията, че са ръкопляскали иронично и в този смисъл са дисиденти. Да. Иронично ръкопляскаща интелигенция. И когато тези хора протестират те не се бунтуват. Бунтът е със зададена посока, някаква представа за промяна. Протестът е за къшеят хляб. Кучето, което протестира с лай за това, че не е изведено на разходка и пикае на прага на входната врата. Протест е да оставиш белег, не да промениш обстоятелствата.
В този смисъл ние не сме бунтовна нация, а протестна нация. И излизаме да протестираме срещу бедстващите сирийци не защото имаме представа как да уредим Държавата, а защото не искаме да делим не само хляба и салама с някой друг, но не искаме да делим тока, водата, въздуха не искаме да делим с тези хора. Защото българското гостоприемство е свързано с келепир. Ние сме гостоприемни само тогава, когато търсим основни белези да познаем гостите – в дясната ръка да има дамаджана най-малкото, а в лявата печено агне. И не си задаваме въпроса, че с така заети ръце и с два крака, заети с това да държат собственика си изправен на земята, той остава само с един орган за здрависване. Ама, берекет версин – важното е да се уредим с келепирец някакъв. А историческият келепир за нас се оказва една непрекъсната зависимост… Ние приемаме хора с шмайзери в родината си и даже с цветя ги посрещаме, нежели бедстващи жени, деца, старци… Ние се страхуваме за националната си сигурност не от тези, които идват и налагат своето господство в България, а от беззащитни сирийци. Пък и израз на смелост е да се изтъпанчиш пред беззащитните хора… Да разкъсаш ризата и да изревеш с юнашко гърло, че само тази риза имаш и друго, освен кожата си нямаш за даване. И изведнъж виждаме окаяните сирийци как те гледат с насълзени очи и започват да ти помагат, защото ти си в по-тежко състояние от тях. Имам приятели сирийци. Лекари. Познават българската история по-добре от всеки българин. Уафик, за теб става въпрос. И не само за теб. Тези сирийци са излекували не десетки, не стотици, те са излекували хиляди българи – между тях и българи, които в крещящо здраве сега искат да изхвърлят братята, сестрите, родителите, племенниците на този лекар, на когото дължат живота си. Или, може би, анестезиолозите така добре са ги поддържали в сънно състояние докато Самир ги е оперирал… Господи, държим се като мъртъвци… Тези лекари имат деца – родени в България, учещи се в България… Но техният баща е сириец… Ние какво искаме – да настроим и тези младежи срещу нас самите. И те да хукнат от България. И като хукнат навън да не ги приемат, защото те са българи. Да. Те са българи и техният майчин език е български. И ако имат нещо сирийско във възпитанието си то е ехо от Омар Хаям… И никой, никой от тази интелигенция не застана да защити сирийските бежанци. Да се съберат, да отидат при тях, да видят какво става, защо бягат. Да научат нещо от нашата история, защото те знаят повече за нея, отколкото ние самите. Но това няма да е толкова удобно за държавниците ни, защото проблемът със сирийските бежанци е удобен за тях – отклонява се вниманието от другите проблеми в страната, която някои наричат Държава. Ами това е…
