Ново изследване поставя под съмнение тезата, че Земята дължи своята обитаемост на спътника си, тъй като гравитацията на Луната придържа оста на нашето въртене, а тя на свой ред отговаря за сезонните колебания на температурите.
Да, вече сме чували, че полезността на постоянния наклон на земната ос предизвиква съмнения. Но първооткривателят на два спътника на Уран Джак Лисауер от Изследователския център „Еймс“ на НАСА е стигнал още по-далече. Заедно с колегите си той си задал такъв въпрос: доколко именно отсъствието на Луната би дестабилизирало тази ос?
„Ако Земята нямаше Луна, наклонът на нейната ос на въртене – и по този начин и самият климат – щеше да варира доста по-силно, отколкото сега, това е вярно – признава ученият. – Но нищо толкова толкова лошо, каквото са ни демонстрирали предишните модели, няма да се случи.“
Тезисът за важността на Луната в стабилността на земните условия е много важен. Диаметърът на нашия спътник е 0,27 от земния – тоест сравнителните му размери са колосални. И ако луните в другите системи масово са достигнали такива размери (в сравнение със своите планети, разбира се), ние щяхме да сме открили поне една от тях в данните от телескопа „Кеплер“.
Такова нещо обаче не се случва и съвременната теория за формирането на Луната дори обяснява защо: просто нашата Луна не е спътник, а откъсната от някога съществувала Земелуна част, която е възникнала като тяло само в резултат на сблъсък на въпросната Земелуна с голяма планета. Следователно такива случаи не са много чести и мощният стабилизатор за осите на въртене на земеподобните планети от други системи – също.
По предишни изчисления без Луната оста на въртене на планетата няма да варира в диапазона 22,0–24,6°, а ще се колебае от 0 до 85°, тоест почти до „полягане на една страна“. В последния случай полярната нощ и полярният ден щяха да са нещо обичайно за цялата планета, от което климатът едва ли би се подобрил.
При 0° северните региони биха били слабо обитаеми, твърдят други, а екваторът – вечно нагрят.
Лисауер и колегите му са създали собствен модел за колебанието на оста, като ограничили неговата работа на 4 млрд. години. И получили, че за цялото това време (равно на историята на Земята до днес) наклонът на оста не превишавал 40° и не и не падал под 10°.
„Ако вземем времето, необходимо за развитието на сложен живот, то за такъв период измененията ще бъдат, да речем, десет градуса от двете страни“, казва изследователят. Освен това при ретроградно въртене на Земята (тоест Слънцето да изгрява на запад), което понякога се среща сред скалистите екзопланети от други системи, колебанията на наклона на оста биха били още по-малки, тъй като въртенето на планетата около своята ос би било в посока, противоположна на тази, по която тя пътешества около звездата.
Дългосрочните колебания на климата, свързани с такива процеси, действително биха имали място, но те не могат да се обрисуват като катастрофални, твърди ученият. Към това си струва да добавим вече издигнатата теза за това, че прекалено силният наклон на оста („разпълзяване“ на полярните нощ и ден) едновременно с охлаждащия ефект поради нарастването на албедото (в неосветеното полукълбо през нощта би се образувал много лед) биха увеличили ефективността на поглъщане на слънчева светлина от планетата, което на теория трябва да дава нагряващ ефект.
А това означава, че размахът на колебанията едва ли би бил прекален и като цяло ситуацията с климата далеч не би била толкова драматична, както се смяташе. Няма смисъл да ограничаваме подробното изучаване на земеподобни планети до тези, които имат сравнително големи спътници, смята ученият – животът може да мине и без тях.
Резултатите от изследването са представени на конгреса на Американския геофизичен съюз в Сан Франциско.
Още интересни новини за психология, отношения, наука и Космос четете в сайта megavselena.com
